Хей,случвало ли ви се е да пишете фикшън,ама не с цел да излезе нещо подредено,не-просто за оправяне на настроението?Вчера се чувствах малко потиснат и реших ей тъй,да пропиша-без никаква идея какво ще излезе,без мисълта да е нещо спретнато.
Чудното обаче е не това,което излезе,а въздействието,което предизвика самият процес на писането върху мен.Не знам дали това е графоманска черта (:р),но безспорно беше…мм…оздравяващо.След като приключих с драсканиците се почувствах някак си щастлив.Сякаш нещо ефирно и безплътно ми се беше усмихнало. 
>>Знаеш ли,Принце,разказът е ужасен.
>>Ъ…сериозно ли?
>>Да.В смисъл,идеята ти е..мм..интересна,обаче все едно го е писал второкласник.
>>Хм,човеко,това си го знаех.Всъщност аз разказа съм го писал за мене си,не за да стане хубав.Някъде бях чел,че светът се нуждае от повече такива писания-които хората да пишат за себе си.
Юлиян беше прав,аз,обаче,кой знае защо,се вкопчих в идеята на разказа,в неговия герой.Бях се вкопчил в това месеци преди да си напишем тези няколко реда в кю-то.И така-първият ми опит да обрисувам моя герой-ескапист.
„Принца седеше пред компютъра.Компютърът седеше пред принца.Беше късно,на бюрото имаше празно шише от кола,фигурка на R2-D2,химикалки,калкулатор и други дреболии.Гола електрическа крушка висеше от тавана.Принца намираше стаята грозна и потискаща;по стените,облепени с мръснобели тапети,нямаше нито една картина.Нямаше и етажерка за книги.“
>>Принце,героят,хм…върви.От него май накрая ще остане само прякорът-той,макар и приличащ на Оня Принц,на който пиша сега,вече заживява свой собствен живот.Някакъв известен политик (защо с тебе никога не можем да се сетим за точен цитат,а също и кого цитираме?)казваше ,че при писането на книги го има онзи момент,в който книгата ти става любовница,а после и господарка.Моят герой се изплъзва неудържимо от това,което аз исках той да бъде-или поне се надявах,че ще бъде-така той хем е изцяло мой герой,хем не е.И дори за герой е твърде своеволен,бих казал.
Полунощ беше минала отдавна-беше един,или по-скоро два,а може би и три през нощта.Half past never,както Принца наричаше това време.Той седеше пред компютъра и се опитваше да не се чувства самотен-и навярно наистина не се чувстваше така-избягал в своя свят на…платки и жици?Електрони и протони?Змейове и феи?
Ако трябва да споменем нещо за чисто физиологичното му съществуване-най-важното бе,че съществуваше.Съществуваше-мисля че беше потопен в някаква вана.И поддържаха жизнените му системи.Докато той съществуваше,пръстите му конвулсивно потрепваха из мътнобялата течност,напомняща сапунена вода-остатъчни рефлекси,от дните,които беше прекарал пред компютъра.Сега вече клавиатурата я нямаше,поне обективно погледнато,защото пръстите му продължаваха да шарят неспирно из водата,която не беше вода.“
>>Леле,ако прочетеш какво направих от тоя Принц!Нищичко общо няма той с тебе!
Малкия принц вървеше през гората.Беше попаднал в някаква съвсем чудата гора,населена със същества от комикси и филмчета-на едно от дърветата наблизо се бяха подпрели два Муминтрола,които тихо спокойно обсъждаха техните си муминтролски работи.Муминтролът,който беше с муцуна към него,му помахна,Принца отвърна на поздрава му.Наблизо до муминтролите,между дърветата,подскачаше едно съвсем мъничко хомсче.Принца с усмивка си припомни за чудатата среща на един негов приятел от виртуалното пространство-рицаря Лестър-с бисквитените чудовища,които били нападнали някакъв камион със захарни изделия.“
